На 13 октомври 2009 г. на "Ботевградско шосе" в района на Долни Богров, стара и изсъхнала топола пада върху колата на журналиста от в. "Сега" Ясен Бориславов, докато той и баща му се прибират в София. Въпреки че дебел клон пробива предното стъкло и влиза в купето, двамата се разминават "само" с преживения шок и с щетите по колата. Проблемите на Ясен обаче започват тепърва – когато решава да търси обезщетение за преживяното от собственика и от стопанина на пътя - Агенция "Пътна инфраструктура" (АПИ) и Столична община. Който познава възможностите на българските съдилища да творят абсурди, сигурно няма да се учуди, че присъденото на Ясен обезщетение е по-малко от разноските, които той трябва да плати за ползването на услугата "правосъдие". Цялата история е прекрасна илюстрация на това, че някои български съдии или се гаврят откровено с хората, или въобще не мислят, когато произвеждат съдебни решения.
Пред съда Ясен оценява претърпените от него неимуществени вреди на скромните 5000 лева – за шока от стоварилия се върху колата дънер, съвсем основателната уплаха за живота – неговия и на баща му, безпомощния гняв към абсурдната държава, в която живеем и където единственото сигурно нещо е, че институциите никога не вършат работата, заради която са създадени. На първа инстанция Софийският районен съд осъжда АПИ и Столична община да платят солидарно 1000 лева на Ясен Бориславов за неимуществени вреди, плюс 305 за повредите върху колата, а той да им плати по 222,89 лева разноски – съответно на отхвърлената част от иска за неимуществени вреди до 5000 лв. (Първоначално Ясен внася иска по ЗОДОВ, но Административен съд –София град приема, че в случая не само АПИ, но и Столичната община действа като частноправен субект - собственик на път, затова искът за вреди трябва да се обоснове по ЗЗД.)
Ясен Бориславов обжалва решението в частта, с която е отхвърлен искът му за неимуществени вреди и в частта за възложените му разноски. През октомври м.г. обаче състав на Софийския градски съд (СГС) с председател и докладчик съдия Стела Кацарова намира жалбата за неоснователна и потвърждава решението на долната инстанция. Освен това, СГС не просто потвърждава решението на СРС в частта за разноските, но го осъжда да плати още по 380 лева на АПИ и Столична община за юрисконсултско възнаграждение в производството пред въззивната инстанция.
Равносметката за пострадалия от паднало върху колата му дърво, е следната: 4 години съдебни дела, 1000 лева обезщетение за морални вреди и 1205,78 лв. дължими за разноски, т.е. Ясен Бориславов си плаща 205,78 лева, защото старата топола не го е убила на пътя, а просто го е изплашила и той си е потърсил правата в съда.
Проблемът на Ясен идва от това, че според съда той не е успял да докаже, че падналата върху колата му топола, докато кротко си шофирал по софийските улици, е породила у него страх за живота му и за този на баща му. Според съда, това обстоятелство останало неизяснено, очевидно съдиите приемат за напълно вероятно двамата пътници да са останали очаровани. Ясен не успял също така да докаже твърдението си, че този инцидент е предизвикал у него възмущение и разочарование от администрацията, която не си е свършила работата да прочисти болните дървета и да осигури безопасност на гражданите. Според СГС по делото няма никакви писмени, гласни и свидетелски показания, които да докажат подобни чувства.
Да, житейската логика сочи, че ако изневиделица ти падне топола на главата, ще се изплашиш до смърт. Дори да не те убие или нарани. Житейската логика обаче няма място в съдебната зала – това поне става ясно от мотивите на съдия Кацарова.
"Изводът за вида и обема на действително претърпени неимуществени вреди следва да се основава само на събраните по делото преки доказателства. Нямат характер на самостоятелно и годно доказателствено средство предположенията, основани на житейска логика. Последната може да се използва при анализа на доказателствата, но не и самостоятелно да обосновава доказателствените изводи. Човешките преживявания при еднакви обстоятелства, макар да са сходни, имат своето индивидуално вътрешно и външно проявление, поради което също подлежат на пълно и главно доказване", пише в мотивите си съдия Кацарова.
Или, преведено на неприемливия за съдебната зала житейски език, Ясен Бориславов е доказал, че се е уплашил само за 1000 лева. Не успял обаче да представи доказателства за 5000 лв.
Ясен е доказал само реално претърпени негативни емоционални преживявания, свързани с чувството на първоначална силна уплаха и шок от удара, приема съдът. Той и баща му са били в шок, твърдят свидетелите и съдът приема техните показания. Но, въпреки това, не било доказано, че двамата са се уплашили за живота си. От което излиза, че, според съда, съвсем реално е предположението двамата да са се уплашили за прическата си. Например.
За Ясен може би е финансово по-изгодно, че решението на втората инстанция не подлежи на обжалване, защото можеше да се заинати да обжалва и него... И тогава да научи какво означава правосъдието да ти е скъпо.
Това решение на СГС обаче поставя за пореден път проблема за формалистичната и крайно неприемлива практика на българските съдилища по въпроса за доказване на неимуществените вреди. Работата е там, че това се случва близо 8 години след решението по делото "Йовчев срещу България", две години след решението "Илиев срещу България", както и редица други решения на Европейския съд по правата на човека, в които еднозначно се критикува крайно формалистичния подход на българските съдии, изискващи доказване на всяка болка, страдание, стрес, безпокойство единствено с формални, външни доказателства.
Според трайната практика на българските съдии неимуществени вреди се доказват само с външни прояви – човекът трябва да е плакал, да си е скубал косите, да е загубил съня си, да е започнал да сънува кошмари и да се събужда с викове, които вдигат на крак целия квартал (за да има кой да свидетелства), да получи тремор и тикове. Само когато тези симптоми бъдат удостоверени пред съда от надлежно подготвени свидетели, само тогава има шанс българските съдии да признаят душевните страдания.
Този формалистичен подход вече нееднократно бе заклеймен от Съда в Страсбург като неадекватен.
Решение по делото "Йовчев срещу България" (2006 г.)
146. В настоящия случай, обаче, националните съдилища са отхвърлили иска на жалбоподателя и са отказали обезщетение единствено на основанието, че той не е представил достатъчно доказателства, че е претърпял неимуществени вреди, произтичащи от условията на задържането му… Това тяхно решение, изглежда е основано главно на принципното им становище, че неимуществените вреди, като болка, стрес, безпокойство и тревога могат да се установят чрез формални, външни доказателства (в конкретния случай - показания на свидетели, които жалбоподателят не осигурил). Те не са счели, че заедно с твърденията на жалбоподателя, доказателствата установяващи лошите условия в мястото за задържане, които са били безспорно установени, също могат да служат като доказателство, че той е търпял психически тормоз и страдание поради тези условия. Вместо това, те са изискали отделни доказателства за неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателя. С оглед предмета на делото на жалбоподателя, този подход изглежда неподходящо формалистичен и позволяващ висок брой искове като неговия, в които подобни факти не се поддават на такова обективно изрично доказване, а това ще рече повечето случаи, при които лошите условия на задържане причиняват емоционален стрес, но не физическо нараняване, или заболяване в резултат от тях, да бъдат отхвърлени като недоказани и поради това да не бъде присъдено обезщетение за условия на задържане, които нарушават член 3. Така, в резултат от този възглед на съдилищата, Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, губи голяма част от ефикасността си като средство за защита.
През януари 2012 г. още по-ясно това бе казано в решението на ЕСПЧ по делото Шахънов срещу България, по жалба на друг затворник, от когото варненските съдилища поискали да оценява и доказва поотделно всяко свое страдание от това, че е принуден да се облекчава в кофа пред съкилийниците, от хлебарките в затвора, от липсата на вода, отопление, от плъховете в килиите и др. (При това, да ги доказва с обективни външни прояви, защото според варненските съдии, иначе няма гаранция, че доказано скотските условия в затвора непременно причиняват морални терзания.)
"Съдът не може да не отбележи, че националните съдилища са отхвърлили по-голямата част от оплакванията на жалбоподателя единствено защото са констатирали, че той не е доказал претърпените от него нематериални вреди. Например, те отбелязват показанията на свидетелите, че жалбоподателят е бил държан във влажна килия в лошо състояние, че е имало плъхове в тоалетните и столовата и че на жалбоподателя е било разрешено да се къпе само веднъж на две седмици. Те обаче считат, че в това отношение не са доказани психически страдания и мъки и че, що се отнася до плъховете, тяхното присъствие не би могло да бъде взето предвид, тъй като жалбоподателят не ги е посочил в оплакването си от лошите условия като цяло… Съдът вече е критикувал този подход на националните съдилища в редица решения срещу България (виж Йовчев, § 147, Илиев и други, § 48, и двете цитирани по-горе, и Радков срещу България (no. 2), № 18382/05, § 39, 10 февруари 2011 г.), като е посочил, че той е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. Настоящият случай, за съжаление, е още един пример за порочен по същността си подход към обезщетението за вреди от нечовешки и унизителни условия на задържане.
Този подход на българските съдилища води до крайно порочната практика, насърчавана от съдиите, по тези дела за неимуществени вреди да се водят предварително подготвени свидетели, за предпочитане - жени, които да опишат подробно, ако може плачливо и жалостиво, тежките терзания на съответния жалбоподател. Защото българският съд не разчита на логиката, той иска доказателства за вътрешни преживявания задължително във вид на външни прояви, които, естествено, трябва да са пред свидетели. И по никакъв начин тази съдебна практика не отчита, че хората са различни, интровертите страдат не по-малко от екстровертите, въпреки че не го проявяват.
Нищо чудно, че в момента ЕСПЧ подготвя трето пилотно дело срещу България – именно заради тази практика на българските съдилища, поради която (в частност) се оказва практически невъзможно да се докаже, че условията в затворите у нас са в състояние да причинят морални страдания.
Където свършва ЗОДОВ, започват плащанията
Съдебния казус на Ясен Бориславов има и интересен процесуален аспект, създаден от това, че още в началото на съдебната сага Административният съд София-град (АССГ) отказва да гледа делото по Закона за отговорност на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), както първоначално е бил внесен искът. Първоначално АССГ приема делото като допустимо, но след три месеца съдията преценил, че всъщност не му е подсъдно.
Според съда общината действала като частноправен субект, собственик на път, както всички други частни субекти, и не била в ролята на властимащ субект. Затова делото трябвало да се гледа от Софийския районен съд по Закона за задълженията и договорите.
Адвокатите на Ясен обжалвали това определение пред Върховния административен съд (ВАС) с мотива, че за да има отношения между частноправни субекти, те трябва да произтичат от договор, който е нарушен, а в случая отговорността произтича от неизпълнение на закон. Според ВАС обаче, самото определение било необжалваемо и това можело да стане само, ако СРС повдигне спор за подсъдност. Районният съд пък изобщо не повдигнал такъв въпрос и разгледал делото.
Разликата е, че при исковете по ЗЗД се начисляват съдебни такси и разноски върху неуважената част от иска, докато при исковете по ЗОДОВ това вече не се прави – след като България нееднократно бе осъждана в Страсбург, задето всеки осмелил се да съди държавата се оказваше само осъден за многократно повече разноски, отколкото присъденото му обезщетение за вреди.
Адвокат Йонко Грозев, който защитава Ясен, защитава тезата, че разноски не бива да се присъждат и в този случай не се дължат, защото искът за неимуществени вреди е уважен, макар и не изцяло. Защитникът е категоричен, че независимо от това, че делото не е по ЗОДОВ, разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ е специална и следва да се прилага с предимство пред чл. 78, ал. 8 от ГПК, т.е. Ясен не трябва да плаща разноски, щом дори и частично, искът му е уважен от съда.
С тези мотиви адвокат Грозев пише първо молба до СГС за допълване и изменение на решението, тъй като съдът не само не обърнал внимание на тези доводи по отношение разноските пред първата инстанция, а осъдил Ясен да плати възнаграждение на юрисконсултите на АПИ и общината и за втората инстанция.
"В тези части, решението е в нарушение на приложимото право, а именно на чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (Конвенцията). Тази разпоредба е част от българското право, с директно приложение и с предимство пред вътрешните норми, които ѝ противоречат, включително разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс. Осъждането на страната да заплати на държавен орган разноски върху неуважената част от иск за обезщетение на вреди представлява нарушение на правото на достъп до съд. Това е постановено в решението на Европейския съд по правата на човека по делото Станков с/у България от 12.07.2007г., където съдът приема, че оценяването на размера на моралните вреди е по принцип трудно, и поради това санкционирането на ищеца за размера на претенцията, която е направил, е незаконосъобразно. В изпълнение на това решение на Европейския съд, българското законодателство беше променено. През 2008 г. в Закона за отговорност на държавата и общините за вреди беше въведено ново принципно положение по въпроса за разноските, а именно, да се осъжда ищеца да ги заплати само ако искът бъде отхвърлен.
Общите мерки, които българското правителство предприе в изпълнение на решението по делото Станков с/у България, обаче, не включиха изменения в Гражданския процесуален кодекс. Производства по искове за обезщетения срещу държавни или общински органи се водят не само по реда на ЗОДОВ, но и по реда на ЗЗД, както е в настоящия случай. Специална разпоредба, която да урежда присъждането на разноски в тези случаи, обаче, не беше създадена, поради което съдилищата прилагат нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Прилагането на чл. 78, ал. 8 от ГПК в случаи когато се претендира обезщетение за вреди, причинени от държавен или общински орган обаче, е незаконосъобразно, тъй като тази норма е в директен конфликт с чл. 6, ал. 1 от Конвенцията", пише в молбата адвокат Грозев.
По думите му, правото на гражданите на достъп до съд и правото на справедлив съдебен процес не трябва да бъде само теоретично и илюзорно, а също ефективно реализуемо на практика. В случая обаче, Ясен Бориславов само формално е получил достъп до съд, но не е получил справедлив процес, след като резултатът е абсурден – Ясен е платил повече, отколкото му е присъденото обезщетение.
На 26 февруари т.г. СГС излиза с определение, в което казва, че няма предвидена възможност да допълни решението си. Оказва се, че един законодателен пропуск, съзнателно или не, води до избирателно тълкуване на законите, а то пък поражда абсурди за гражданите, които са се обърнали към съда. Защото "житейската логика", на която съдът гледа с такова презрение, подсказва, че не е редно да печелиш дело, а равносметката да показва, че си го загубил.
Ясен и адвокатите му се обръщат и до Върховния касационен съд (ВКС) с частна жалба, в която със същите мотиви искат отмяна на определението на СГС и произнасяне по същество – дължи ли Ясен Бориславов разноски пред двете инстанции, на които е решено делото.
Извратено, извратено, колко да е извратено...
Абсурдът да те осъдят да платиш на виновните за твоите вреди повече, отколкото сумата, с която те са осъдени да те обезщетят, не е единствен по делото. Положението с извращаването на "житейската логика" продължава, след като Ясен Бориславов установява, че Столична община му е запорирала заплатата, за да си събере парите за разноски. И ги събрала. Също, както и АПИ, която се снабдила с изпълнителен лист.
Наскоро ВКС отхвърли искането за касация поради ниския размер на иска. Адвокатите на Ясен пишат жалба до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), което остава последна надежда за справедлив процес. След време, когато му дойде времето. Макар че в претрупания страсбургски съд дело за една топола крие доста рискове.
Тогава вече ще са минали вероятно 5 години от инцидента (време, в което още много крайпътни тополи са изсъхнали) и пострадалият ще може да си направи окончателна равносметка, че на държава, която те е ударила веднъж, без да иска, не се държи сметка, защото след това удря повече и съзнателно. Точно като мутрите.
Не ми се иска аз да го казвам, но ако някой друг ми каже, че българската държава в този случай се държи като мутра, май няма да имам силни аргументи, за да го разубедя. Това написа колегата от в. "Сега" Ясен Бориславов след първото съдебно решение по делото, което е завел срещу Агенция "Пътна инфраструктура" (АПИ) и Столична община.
С днешна дата обаче, нещата имат развитие. Твърдението на Ясен, че държавата се държи като мутра вече не е актуално. Държавата се държи като една особено отмъстителна мутра. В частния случай на Ясен се оказва, че правото на дървото (силата) надделява над силата на правото.
Източник: Правен свят
Ясен Бориславов обжалва решението в частта, с която е отхвърлен искът му за неимуществени вреди и в частта за възложените му разноски. През октомври м.г. обаче състав на Софийския градски съд (СГС) с председател и докладчик съдия Стела Кацарова намира жалбата за неоснователна и потвърждава решението на долната инстанция. Освен това, СГС не просто потвърждава решението на СРС в частта за разноските, но го осъжда да плати още по 380 лева на АПИ и Столична община за юрисконсултско възнаграждение в производството пред въззивната инстанция.
Равносметката за пострадалия от паднало върху колата му дърво, е следната: 4 години съдебни дела, 1000 лева обезщетение за морални вреди и 1205,78 лв. дължими за разноски, т.е. Ясен Бориславов си плаща 205,78 лева, защото старата топола не го е убила на пътя, а просто го е изплашила и той си е потърсил правата в съда.
Проблемът на Ясен идва от това, че според съда той не е успял да докаже, че падналата върху колата му топола, докато кротко си шофирал по софийските улици, е породила у него страх за живота му и за този на баща му. Според съда, това обстоятелство останало неизяснено, очевидно съдиите приемат за напълно вероятно двамата пътници да са останали очаровани. Ясен не успял също така да докаже твърдението си, че този инцидент е предизвикал у него възмущение и разочарование от администрацията, която не си е свършила работата да прочисти болните дървета и да осигури безопасност на гражданите. Според СГС по делото няма никакви писмени, гласни и свидетелски показания, които да докажат подобни чувства.
Да, житейската логика сочи, че ако изневиделица ти падне топола на главата, ще се изплашиш до смърт. Дори да не те убие или нарани. Житейската логика обаче няма място в съдебната зала – това поне става ясно от мотивите на съдия Кацарова.
"Изводът за вида и обема на действително претърпени неимуществени вреди следва да се основава само на събраните по делото преки доказателства. Нямат характер на самостоятелно и годно доказателствено средство предположенията, основани на житейска логика. Последната може да се използва при анализа на доказателствата, но не и самостоятелно да обосновава доказателствените изводи. Човешките преживявания при еднакви обстоятелства, макар да са сходни, имат своето индивидуално вътрешно и външно проявление, поради което също подлежат на пълно и главно доказване", пише в мотивите си съдия Кацарова.
Или, преведено на неприемливия за съдебната зала житейски език, Ясен Бориславов е доказал, че се е уплашил само за 1000 лева. Не успял обаче да представи доказателства за 5000 лв.
Ясен е доказал само реално претърпени негативни емоционални преживявания, свързани с чувството на първоначална силна уплаха и шок от удара, приема съдът. Той и баща му са били в шок, твърдят свидетелите и съдът приема техните показания. Но, въпреки това, не било доказано, че двамата са се уплашили за живота си. От което излиза, че, според съда, съвсем реално е предположението двамата да са се уплашили за прическата си. Например.
За Ясен може би е финансово по-изгодно, че решението на втората инстанция не подлежи на обжалване, защото можеше да се заинати да обжалва и него... И тогава да научи какво означава правосъдието да ти е скъпо.
Това решение на СГС обаче поставя за пореден път проблема за формалистичната и крайно неприемлива практика на българските съдилища по въпроса за доказване на неимуществените вреди. Работата е там, че това се случва близо 8 години след решението по делото "Йовчев срещу България", две години след решението "Илиев срещу България", както и редица други решения на Европейския съд по правата на човека, в които еднозначно се критикува крайно формалистичния подход на българските съдии, изискващи доказване на всяка болка, страдание, стрес, безпокойство единствено с формални, външни доказателства.
Според трайната практика на българските съдии неимуществени вреди се доказват само с външни прояви – човекът трябва да е плакал, да си е скубал косите, да е загубил съня си, да е започнал да сънува кошмари и да се събужда с викове, които вдигат на крак целия квартал (за да има кой да свидетелства), да получи тремор и тикове. Само когато тези симптоми бъдат удостоверени пред съда от надлежно подготвени свидетели, само тогава има шанс българските съдии да признаят душевните страдания.
Този формалистичен подход вече нееднократно бе заклеймен от Съда в Страсбург като неадекватен.
Решение по делото "Йовчев срещу България" (2006 г.)
146. В настоящия случай, обаче, националните съдилища са отхвърлили иска на жалбоподателя и са отказали обезщетение единствено на основанието, че той не е представил достатъчно доказателства, че е претърпял неимуществени вреди, произтичащи от условията на задържането му… Това тяхно решение, изглежда е основано главно на принципното им становище, че неимуществените вреди, като болка, стрес, безпокойство и тревога могат да се установят чрез формални, външни доказателства (в конкретния случай - показания на свидетели, които жалбоподателят не осигурил). Те не са счели, че заедно с твърденията на жалбоподателя, доказателствата установяващи лошите условия в мястото за задържане, които са били безспорно установени, също могат да служат като доказателство, че той е търпял психически тормоз и страдание поради тези условия. Вместо това, те са изискали отделни доказателства за неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателя. С оглед предмета на делото на жалбоподателя, този подход изглежда неподходящо формалистичен и позволяващ висок брой искове като неговия, в които подобни факти не се поддават на такова обективно изрично доказване, а това ще рече повечето случаи, при които лошите условия на задържане причиняват емоционален стрес, но не физическо нараняване, или заболяване в резултат от тях, да бъдат отхвърлени като недоказани и поради това да не бъде присъдено обезщетение за условия на задържане, които нарушават член 3. Така, в резултат от този възглед на съдилищата, Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, губи голяма част от ефикасността си като средство за защита.
През януари 2012 г. още по-ясно това бе казано в решението на ЕСПЧ по делото Шахънов срещу България, по жалба на друг затворник, от когото варненските съдилища поискали да оценява и доказва поотделно всяко свое страдание от това, че е принуден да се облекчава в кофа пред съкилийниците, от хлебарките в затвора, от липсата на вода, отопление, от плъховете в килиите и др. (При това, да ги доказва с обективни външни прояви, защото според варненските съдии, иначе няма гаранция, че доказано скотските условия в затвора непременно причиняват морални терзания.)
"Съдът не може да не отбележи, че националните съдилища са отхвърлили по-голямата част от оплакванията на жалбоподателя единствено защото са констатирали, че той не е доказал претърпените от него нематериални вреди. Например, те отбелязват показанията на свидетелите, че жалбоподателят е бил държан във влажна килия в лошо състояние, че е имало плъхове в тоалетните и столовата и че на жалбоподателя е било разрешено да се къпе само веднъж на две седмици. Те обаче считат, че в това отношение не са доказани психически страдания и мъки и че, що се отнася до плъховете, тяхното присъствие не би могло да бъде взето предвид, тъй като жалбоподателят не ги е посочил в оплакването си от лошите условия като цяло… Съдът вече е критикувал този подход на националните съдилища в редица решения срещу България (виж Йовчев, § 147, Илиев и други, § 48, и двете цитирани по-горе, и Радков срещу България (no. 2), № 18382/05, § 39, 10 февруари 2011 г.), като е посочил, че той е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. Настоящият случай, за съжаление, е още един пример за порочен по същността си подход към обезщетението за вреди от нечовешки и унизителни условия на задържане.
Този подход на българските съдилища води до крайно порочната практика, насърчавана от съдиите, по тези дела за неимуществени вреди да се водят предварително подготвени свидетели, за предпочитане - жени, които да опишат подробно, ако може плачливо и жалостиво, тежките терзания на съответния жалбоподател. Защото българският съд не разчита на логиката, той иска доказателства за вътрешни преживявания задължително във вид на външни прояви, които, естествено, трябва да са пред свидетели. И по никакъв начин тази съдебна практика не отчита, че хората са различни, интровертите страдат не по-малко от екстровертите, въпреки че не го проявяват.
Нищо чудно, че в момента ЕСПЧ подготвя трето пилотно дело срещу България – именно заради тази практика на българските съдилища, поради която (в частност) се оказва практически невъзможно да се докаже, че условията в затворите у нас са в състояние да причинят морални страдания.
Където свършва ЗОДОВ, започват плащанията
Съдебния казус на Ясен Бориславов има и интересен процесуален аспект, създаден от това, че още в началото на съдебната сага Административният съд София-град (АССГ) отказва да гледа делото по Закона за отговорност на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), както първоначално е бил внесен искът. Първоначално АССГ приема делото като допустимо, но след три месеца съдията преценил, че всъщност не му е подсъдно.
Според съда общината действала като частноправен субект, собственик на път, както всички други частни субекти, и не била в ролята на властимащ субект. Затова делото трябвало да се гледа от Софийския районен съд по Закона за задълженията и договорите.
Адвокатите на Ясен обжалвали това определение пред Върховния административен съд (ВАС) с мотива, че за да има отношения между частноправни субекти, те трябва да произтичат от договор, който е нарушен, а в случая отговорността произтича от неизпълнение на закон. Според ВАС обаче, самото определение било необжалваемо и това можело да стане само, ако СРС повдигне спор за подсъдност. Районният съд пък изобщо не повдигнал такъв въпрос и разгледал делото.
Разликата е, че при исковете по ЗЗД се начисляват съдебни такси и разноски върху неуважената част от иска, докато при исковете по ЗОДОВ това вече не се прави – след като България нееднократно бе осъждана в Страсбург, задето всеки осмелил се да съди държавата се оказваше само осъден за многократно повече разноски, отколкото присъденото му обезщетение за вреди.
Адвокат Йонко Грозев, който защитава Ясен, защитава тезата, че разноски не бива да се присъждат и в този случай не се дължат, защото искът за неимуществени вреди е уважен, макар и не изцяло. Защитникът е категоричен, че независимо от това, че делото не е по ЗОДОВ, разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ е специална и следва да се прилага с предимство пред чл. 78, ал. 8 от ГПК, т.е. Ясен не трябва да плаща разноски, щом дори и частично, искът му е уважен от съда.
С тези мотиви адвокат Грозев пише първо молба до СГС за допълване и изменение на решението, тъй като съдът не само не обърнал внимание на тези доводи по отношение разноските пред първата инстанция, а осъдил Ясен да плати възнаграждение на юрисконсултите на АПИ и общината и за втората инстанция.
"В тези части, решението е в нарушение на приложимото право, а именно на чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (Конвенцията). Тази разпоредба е част от българското право, с директно приложение и с предимство пред вътрешните норми, които ѝ противоречат, включително разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс. Осъждането на страната да заплати на държавен орган разноски върху неуважената част от иск за обезщетение на вреди представлява нарушение на правото на достъп до съд. Това е постановено в решението на Европейския съд по правата на човека по делото Станков с/у България от 12.07.2007г., където съдът приема, че оценяването на размера на моралните вреди е по принцип трудно, и поради това санкционирането на ищеца за размера на претенцията, която е направил, е незаконосъобразно. В изпълнение на това решение на Европейския съд, българското законодателство беше променено. През 2008 г. в Закона за отговорност на държавата и общините за вреди беше въведено ново принципно положение по въпроса за разноските, а именно, да се осъжда ищеца да ги заплати само ако искът бъде отхвърлен.
Общите мерки, които българското правителство предприе в изпълнение на решението по делото Станков с/у България, обаче, не включиха изменения в Гражданския процесуален кодекс. Производства по искове за обезщетения срещу държавни или общински органи се водят не само по реда на ЗОДОВ, но и по реда на ЗЗД, както е в настоящия случай. Специална разпоредба, която да урежда присъждането на разноски в тези случаи, обаче, не беше създадена, поради което съдилищата прилагат нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Прилагането на чл. 78, ал. 8 от ГПК в случаи когато се претендира обезщетение за вреди, причинени от държавен или общински орган обаче, е незаконосъобразно, тъй като тази норма е в директен конфликт с чл. 6, ал. 1 от Конвенцията", пише в молбата адвокат Грозев.
По думите му, правото на гражданите на достъп до съд и правото на справедлив съдебен процес не трябва да бъде само теоретично и илюзорно, а също ефективно реализуемо на практика. В случая обаче, Ясен Бориславов само формално е получил достъп до съд, но не е получил справедлив процес, след като резултатът е абсурден – Ясен е платил повече, отколкото му е присъденото обезщетение.
На 26 февруари т.г. СГС излиза с определение, в което казва, че няма предвидена възможност да допълни решението си. Оказва се, че един законодателен пропуск, съзнателно или не, води до избирателно тълкуване на законите, а то пък поражда абсурди за гражданите, които са се обърнали към съда. Защото "житейската логика", на която съдът гледа с такова презрение, подсказва, че не е редно да печелиш дело, а равносметката да показва, че си го загубил.
Ясен и адвокатите му се обръщат и до Върховния касационен съд (ВКС) с частна жалба, в която със същите мотиви искат отмяна на определението на СГС и произнасяне по същество – дължи ли Ясен Бориславов разноски пред двете инстанции, на които е решено делото.
Извратено, извратено, колко да е извратено...
Абсурдът да те осъдят да платиш на виновните за твоите вреди повече, отколкото сумата, с която те са осъдени да те обезщетят, не е единствен по делото. Положението с извращаването на "житейската логика" продължава, след като Ясен Бориславов установява, че Столична община му е запорирала заплатата, за да си събере парите за разноски. И ги събрала. Също, както и АПИ, която се снабдила с изпълнителен лист.
Наскоро ВКС отхвърли искането за касация поради ниския размер на иска. Адвокатите на Ясен пишат жалба до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), което остава последна надежда за справедлив процес. След време, когато му дойде времето. Макар че в претрупания страсбургски съд дело за една топола крие доста рискове.
Тогава вече ще са минали вероятно 5 години от инцидента (време, в което още много крайпътни тополи са изсъхнали) и пострадалият ще може да си направи окончателна равносметка, че на държава, която те е ударила веднъж, без да иска, не се държи сметка, защото след това удря повече и съзнателно. Точно като мутрите.
Не ми се иска аз да го казвам, но ако някой друг ми каже, че българската държава в този случай се държи като мутра, май няма да имам силни аргументи, за да го разубедя. Това написа колегата от в. "Сега" Ясен Бориславов след първото съдебно решение по делото, което е завел срещу Агенция "Пътна инфраструктура" (АПИ) и Столична община.
С днешна дата обаче, нещата имат развитие. Твърдението на Ясен, че държавата се държи като мутра вече не е актуално. Държавата се държи като една особено отмъстителна мутра. В частния случай на Ясен се оказва, че правото на дървото (силата) надделява над силата на правото.
Източник: Правен свят

Решение на СГС |