През изминалите седмици юристи дебатират по темата за правомощията на "Център за градска мобилност" ЕАД (ЦГМ), като се изказаха тези, звучащи твърде крайно.От обществено значение е да се изясни действителното правно положение на този въпрос.
Най-често приписваните на ЦГМ и Столична община нарушения са две:
Най-често приписваните на ЦГМ и Столична община нарушения са две:
- че общинският съвет и общината изобщо нямали правомощия да приемат наредби за превоза на пътници с обществен транспорт;
- че издадените наказателни постановления за нарушителите били нищожни, защото ги издавал директорът на ЦГМ.
Както повечето случаи, в които се пише без да се прави внимателен правен анализ, и по тези два въпроса се изказаха категорични становища, че всички действия по контрол на пасажерите в столицата са незаконосъобразни. Очевидно авторите на такива заключения очакват лично кметът да следи за редовността на пътниците в градския транспорт, тъй като приемат, че не можел никому да превъзлага правомощията си. Това обаче просто не е вярно. И то не само за София, а за всички общини в страната.
Ето как стоят нещата накратко:
1. Законът за автомобилните превози (ЗАвт.П), в редица текстове установява
правомощия на общинските съвети да решават въпроси, засягащи превоза на пътници. Още в чл. 17, ал. 1 от закона е направено разграничение по отношение на въпроса как се извършва общественият превоз, а именно: общественият превоз на пътници по автобусни линии се извършва съгласно утвърдените транспортни схеми - републиканска, областни и общински. Систематичното място на текста в началото на Глава трета "Вътрешни превози" подсказва, че волята на законодателя е да разграничи видовете вътрешни превози. Не друг, а общинският съвет е материалнокомпетентен да утвърди общинската транспортна схема (чл. 17, ал. 5 ЗАавт.П), която представлява най-значимия акт в отношенията по организиране на дейността, тъй като определя линиите и разписанията на градския транспорт.
Естествено, и в унисон с чл. 21, ал. 1, т. 23 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), според който общинският съвет решава и други въпроси от местно значение, които не са от изключителната компетентност на други органи, е именно същият орган да решава и останалите, по-конкретни въпроси по организацията на превозите на пътници с обществения транспорт, включително и контролните такива, както е записано в т. 24 на чл. 21, ал. 1 ЗМСМА.
Да погледнем нещата от друг ъгъл - ако приемем, че общинските съвети в страната нямат изобщо право да уреждат обществените отношения по превоза на пътници в общините, на които са орган на местно самоуправление, то остава въпросът кой може да го прави? Явно се подсказва, че това ще е другият законодател – националният, който е приел ЗАвт.П. Да определим Народното събрание като единствен компетентен нормотворец за превоза на пътници във всяка отделна община обаче ще е дълбоко невярно. Именно в чл. 2 от Конституцията, наред с принципа на единния характер на държавата, са поставени основите на местното самоуправление – възможността отделните административно-териториални единици да решават въпросите от местно значение. А регулацията на градския транспорт е учебникарски пример за въпрос от местно значение – та нима Столичният общински съвет има отношение към градския транспорт във Варна или Бургас? Не, разбира се – тези обществени отношения са локални, поради което, на основание чл. 138 от Конституцията, може без съмнение да се приеме, че органът на местно самоуправление – съответният общински съвет, е единственият компетентен да уреди тези въпроси.
2. По втория въпрос, по който се всява смут – кой може да осъществява контролни функции в градския транспорт:
Съгласно чл. 47, ал. 1 от Закона за административните нарушения и наказания, административни наказания могат да налагат ръководителите на ведомствата и организациите, областните управители и кметовете на общините, на които е възложено да прилагат съответните нормативни актове или да контролират тяхното изпълнение. Тук основният въпрос е какъв е смисълът на понятието "организация". Легална дефиниция на този термин намираме в Допълнителната разпоредба на Административнопроцесуалния кодекс, според която това е юридическо лице или сдружение на юридически или физически лица, което е организационно обособено въз основа на закон. Когато става въпрос за регулиране на отношения от местно значение (чл. 8 от Закона за нормативните актове), какъвто е случаят предвид изричното горепосочено разграничение на Закона за автомобилните превози, това може да бъде и организация, съществуваща по силата на действаща наредба на общински съвет. "Центърът за градска мобилност" ЕАД е именно такава организация, но, всъщност, никога досега дружеството не е издавало наказателно постановление, видно от обилната практика на Административен съд София-град – такова се издава единствено и само от кмета или упълномощен от него заместник-кмет на Столична община. Поне такава е практиката в столицата. Следователно, и това обвинение към местната администрация е безпочвено.
С обсъжданата публично напоследък Наредба на СОС за реда и условията за пътуване с обществения градски транспорт на територията на Столична община (с която се увеличи цената на билета за едно пътуване), изрично е предвидено (в чл. 34) единствено делегиране на функции по осъществяване на контрола от служители на общинското дружество, но не и налагане на административнонаказателна отговорност. Логиката на това разрешение е очевидна – не може да се очаква кметът лично (та дори и със заместниците си) да проверява имат ли билети пътуващите стотици хиляди столичани. Не бива обществеността да се подвежда със спекулации как само и единствено кметът можел да контролира нарушителите – затова нормативната уредба (макар и подзаконова) правилно е уредила въпроса.
Автор:
Проф. д-р Дончо Хрусанов
Професор по Административно право в Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски"
Източник: Правен свят
Ето как стоят нещата накратко:
1. Законът за автомобилните превози (ЗАвт.П), в редица текстове установява
правомощия на общинските съвети да решават въпроси, засягащи превоза на пътници. Още в чл. 17, ал. 1 от закона е направено разграничение по отношение на въпроса как се извършва общественият превоз, а именно: общественият превоз на пътници по автобусни линии се извършва съгласно утвърдените транспортни схеми - републиканска, областни и общински. Систематичното място на текста в началото на Глава трета "Вътрешни превози" подсказва, че волята на законодателя е да разграничи видовете вътрешни превози. Не друг, а общинският съвет е материалнокомпетентен да утвърди общинската транспортна схема (чл. 17, ал. 5 ЗАавт.П), която представлява най-значимия акт в отношенията по организиране на дейността, тъй като определя линиите и разписанията на градския транспорт.
Естествено, и в унисон с чл. 21, ал. 1, т. 23 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), според който общинският съвет решава и други въпроси от местно значение, които не са от изключителната компетентност на други органи, е именно същият орган да решава и останалите, по-конкретни въпроси по организацията на превозите на пътници с обществения транспорт, включително и контролните такива, както е записано в т. 24 на чл. 21, ал. 1 ЗМСМА.
Да погледнем нещата от друг ъгъл - ако приемем, че общинските съвети в страната нямат изобщо право да уреждат обществените отношения по превоза на пътници в общините, на които са орган на местно самоуправление, то остава въпросът кой може да го прави? Явно се подсказва, че това ще е другият законодател – националният, който е приел ЗАвт.П. Да определим Народното събрание като единствен компетентен нормотворец за превоза на пътници във всяка отделна община обаче ще е дълбоко невярно. Именно в чл. 2 от Конституцията, наред с принципа на единния характер на държавата, са поставени основите на местното самоуправление – възможността отделните административно-териториални единици да решават въпросите от местно значение. А регулацията на градския транспорт е учебникарски пример за въпрос от местно значение – та нима Столичният общински съвет има отношение към градския транспорт във Варна или Бургас? Не, разбира се – тези обществени отношения са локални, поради което, на основание чл. 138 от Конституцията, може без съмнение да се приеме, че органът на местно самоуправление – съответният общински съвет, е единственият компетентен да уреди тези въпроси.
2. По втория въпрос, по който се всява смут – кой може да осъществява контролни функции в градския транспорт:
Съгласно чл. 47, ал. 1 от Закона за административните нарушения и наказания, административни наказания могат да налагат ръководителите на ведомствата и организациите, областните управители и кметовете на общините, на които е възложено да прилагат съответните нормативни актове или да контролират тяхното изпълнение. Тук основният въпрос е какъв е смисълът на понятието "организация". Легална дефиниция на този термин намираме в Допълнителната разпоредба на Административнопроцесуалния кодекс, според която това е юридическо лице или сдружение на юридически или физически лица, което е организационно обособено въз основа на закон. Когато става въпрос за регулиране на отношения от местно значение (чл. 8 от Закона за нормативните актове), какъвто е случаят предвид изричното горепосочено разграничение на Закона за автомобилните превози, това може да бъде и организация, съществуваща по силата на действаща наредба на общински съвет. "Центърът за градска мобилност" ЕАД е именно такава организация, но, всъщност, никога досега дружеството не е издавало наказателно постановление, видно от обилната практика на Административен съд София-град – такова се издава единствено и само от кмета или упълномощен от него заместник-кмет на Столична община. Поне такава е практиката в столицата. Следователно, и това обвинение към местната администрация е безпочвено.
С обсъжданата публично напоследък Наредба на СОС за реда и условията за пътуване с обществения градски транспорт на територията на Столична община (с която се увеличи цената на билета за едно пътуване), изрично е предвидено (в чл. 34) единствено делегиране на функции по осъществяване на контрола от служители на общинското дружество, но не и налагане на административнонаказателна отговорност. Логиката на това разрешение е очевидна – не може да се очаква кметът лично (та дори и със заместниците си) да проверява имат ли билети пътуващите стотици хиляди столичани. Не бива обществеността да се подвежда със спекулации как само и единствено кметът можел да контролира нарушителите – затова нормативната уредба (макар и подзаконова) правилно е уредила въпроса.
Автор:
Проф. д-р Дончо Хрусанов
Професор по Административно право в Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски"
Източник: Правен свят