На 21 януари 2014 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по обединените за общо разглеждане три жалби – Valchev v. Bulgaria[1], Dzhanfezovi v. Bulgaria[2] и Todorov v. Bulgaria[3]. Както може да бъде установено, жалбите са съвсем скорошни, което означава, че Съдът е преценил, че трябва да бъдат разгледани с приоритет с оглед важността на въпросите, които поставят и за да може оттук нататък да се позовава на тях в практиката си по подобни казуси.
В своето решение Съдът постанови, че недопускането до касационен контрол не нарушава нито едно от изискванията на чл. 6§1 от Европейската конвенция (правото на справедлив процес). Това решение не е неочаквано или изненадващо. То е в унисон с неговата дългогодишна и добре установена практика по чл. 6§1 и цели да се пресекат всякакви опити за повдигане на подобни оплаквания за в бъдеще.
В своето решение Съдът постанови, че недопускането до касационен контрол не нарушава нито едно от изискванията на чл. 6§1 от Европейската конвенция (правото на справедлив процес). Това решение не е неочаквано или изненадващо. То е в унисон с неговата дългогодишна и добре установена практика по чл. 6§1 и цели да се пресекат всякакви опити за повдигане на подобни оплаквания за в бъдеще.
Общото между трите жалби е в това, че след неблагоприятен изход на делата на две инстанции жалбоподателите са сезирали Върховния касационен съд (ВКС). Съгласно регламентираната в ГПК процедура, преди жалбите им да бъдат администрирани във ВКС, те са били изпратени за отговор на насрещните страни. Жалбоподателите не са имали възможност нито да се запознаят с отговорите, нито да представят писмено или устно своите възражения. Това, според тях, е нарушило принципите на състезателност и на равенство на средствата.
Наред с това, поради твърде общата формулировка на чл. 280 от ГПК жалбоподателите подигат оплакването, че са били лишени до ефективен достъп до съд, тъй като техните жалби не са били допуснати до касационен контрол
Първият въпрос, който разглежда Съдът, е дали повдигнатите оплаквания попадат в предметния обхват на чл. 6§1.
Позовавайки се на своята утвърдена практика – както по-стара, така и по-нова[4], той подчертава, че процедурите във връзка с разглеждането на основателността на касационните жалби попадат в предметния обхват на Конвенцията. Съдът отбелязва обаче в тази връзка, че що се отнася до самата процедура по допускане на жалбите до обжалване националните юрисдикции разполагат със свобода на усмотрение дали да приемат или не за разглеждане дадена жалба.
По редица жалби, както старата Комисия, така и Съдът, са приемали, че чл. 6§1 не намира приложение за процедурата по допускане на жалба до висшестоящ съд, когато такъв съд има правото да прецени дали са налице предвидените условия, за да приеме или да отхвърли такова искане.[5]
В настоящия случай той изтъква, че не намира за необходимо да прави подробен анализ на цитираната практика с цел да прецени дали чл.6§1 от Конвенцията намира приложение или не към процедурите, по силата на които българският Върховен касационен съд решава да допусне или не една жалба по гражданско дело до касационен контрол. Съдът посочва, че дори и да се приеме, че този текст не намира приложение в неговия аспект за равнопоставеност на страните, жалбите са неоснователни и излага своите мотиви за това.
Спецификата на първия въпрос, повдигнат от жалбоподателите, се свежда до това дали практиката на българските съдилища, поради липсата на изрична норма в законодателството, която да ги задължава да изпращат на жалбоподателите отговорите на противната страна по повод депозираните жалби и съответно – те да имат правото да дадат отговор, нарушава правото на справедлив процес. За да вземе своето решение той е длъжен да следва своята постоянна практика, че начинът, по който се прилага чл. 6 от Конвенцията във връзка с касационното обжалване зависи от особеностите на процедурата пред съдилищата. Наред с това следва да се държи сметка за цялостната съдебна процедура, предвидена във вътрешните производства и за ролята на касационната инстанция.
В конкретния случай Съдът взема предвид факта, че влезлият в сила нов ГПК през 2007 г. отрежда на ВКС нова роля в областта на гражданските дела – да унифицира прилагането на закона, постановявайки принципни решения. Поради това касационните жалби са подложени на една предварителна селекция, за разлика от предходния ГПК от 1952 г.
Процедурите, в които ВКС решава дали да допусне или не една жалба до касация, представляват един особен етап от цялата процедура, в който съдът не разглежда обосноваността или основателността на жалбите, а дали те отговарят на критериите, посочени в чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Тежестта да дефинират точни въпроси и да убедят ВКС, че жалбата трябва да бъде допусната до касация, е на касатора. Всеки един от жалбоподателите по разглежданите три жалби е разполагал с възможността да посочи всички свои аргументи пред ВКС защо жалбата му трябва да бъде разгледана. Съдът достига до извода, че неизпращането на отговорите по депозираните жалби от страна на ответниците по касация и липсата на допълнителна възможност за отговор не ги е поставила в неравнопоставена и неизгодна позиция по отношение на техните опоненти с оглед особеностите на процедурата.
Освен това не следва да се забравя фактът, че, преди да бъде сезиран ВКС, делата са били подложени на един пълен съдебен контрол при наличието на състезателна процедура на две нива.[6]
Поради това първото оплакване за нарушение на чл. 6§1 е обявено за недопустимо поради неговата явна необоснованост.
Съдът разглежда самостоятелно и второто оплакване – относно липсата на достъп до касационно обжалване поради това, че ВКС е отказал да приеме и разгледа жалбите на жалбоподателите. Той припомня, че правото на достъп до съд не е абсолютно и може да бъде предмет на ограничения от страна на държавите, както и че те разполагат с известна свобода на преценка. Все пак тези ограничения не трябва препятстват достъпа, който следва да бъде предоставен на всеки индивид така, че да не бъде засегната сърцевината на това право.
Що се отнася до достъпа до апелативни съдилища, Съдът е приел, че въпреки че член 6§1 от Конвенцията не гарантира право на обжалване, от всяка договаряща държава, която създава система за обжалване, се изисква да гарантира, че лицата, на които се предоставя това право, ще разполагат с всички основни гаранции, регламентирани в този член. Въпреки това, начинът на прилагането им в производството пред тези съдилища ще зависи от особеностите на самото производство. Следва също да се вземе предвид съвкупността от производствата на вътрешния правен ред, както и съответната роля в него на въззивния съд. Ето защо условията за допустимостта на жалби по правни въпроси или на обжалване пред по-висш апелативен съд - като върховен съд - може да са по- строги от тези за обикновените жалби. Съдът припомня също така, че в в областа на материята, отнасяща се до "граждански права и задължения" държавите разполагат с по-голяма свобода, отколкото в наказателната материя.
Позовавайки се на статистиката за работата на ВКС в периода 2010-2012 г., Европейският съд установява, че в резултат на новата роля на касационната инстанция, установена с ГПК от 2007 г., допуснатите до касационен контрол жалби по граждански и търговсик дела са варирали между 21-23% от всички жалби. Той отбелязва, че подобна законодателна регламентация е позната и в редица други европейски държави – Албания, Армения, Финландия, Франция, Унгария, Полша, Швеция, Украйна и Великобритания.
Основавайки се на своя анализ, Европейският съд посочва, че е убеден, че ограниченията за допустимост до касация на жалбите по граждански дела преследват легитимна цел. Според него, начинът, по който това е направено чрез една по-широка формулировка в чл. 280, ал. 1 от ГПК, е в прерогативите на свободата на преценка на държавата. По повод неопределеността на критериите Съдът отбелязва, че в твърде много закони неизбежно се срещат такива формулировки, в по-голяма или по-малка степен, и че тълкуването и прилагането на тези закони е въпрос на практика. Това е особено вярно за разпоредби, уреждащи предварителния подбор на жалби до върховните съдилища. Тези разпоредби трябва по необходимост да бъдат формулирани по начин, който дава на съдилищата достатъчна възможност да определят дали да приемат или не жалбата за разглеждане и по този начин да им позволи да се съсредоточат върху основната си задача - да унифицират прилагането на закона в цялата съдебна система.
Европейският съд отбелязва наред с това, че по повод разпоредбата на чл. 280, ал. 1 е бил сезиран Конституционният съд, който е приел, че нормата, макар и доста неясна, като цяло не е противоконституционна и начинът на приложението й ще бъде въпрос на съдебна практика. Очевидно в отговор на това решение е било прието и Тълкувателно решение на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС, целящо да внесе яснота в тълкуването и прилагането на посочената разпоредба.
В заключение Европейският съд, като взема под внимание особената роля на Върховния касационен съд, отредена му с новия ГПК от 2007 г., достига до извода, че прилаганата процедура на подбор на касационните жалби, сама по себе си не нарушава чл. 6§1 от Европейската конвенция.
[1] No.47450/11
[2] No. 26659/12
[3] No. 53966/12
[4] Delcourt v. Belgium, 17 January 1970, §§ 23-26, Series A no. 11; Pakelli v. Germany, 25 April 1983, §§ 31, 33-34 and 36-40, Series A no. 64; Pham Hoang v. France, 25 September 1992, §§ 39-41, Series A no. 243; Lobo Machado v. Portugal, 20 February 1996, § 30, Reports 1996-I; Vermeulen v. Belgium, 20 February 1996, § 32, Reports 1996-I; Van Orshoven v. Belgium, 25 June 1997, § 40, Reports 1997-III; and Meftah and Others v. France [GC], nos. 32911/96, 35237/97 and 34595/97, § 40 in fine, ECHR 2002-VII
[5] M. v. Sweden, no. 10515/83, Commission decision of 2 October 1984, Decisions and Reports (DR) 40, p. 258, at p. 259; E. v. Sweden, no. 11453/85, Commission decision of 7 July 1986, unreported; Jääskeläinen and Others v. Finland (dec), no. 32051/96, 4 May 2000; Suslo v. Ukraine (dec.), no. 30605/02, 5 November 2002; Kukkonen v. Finland (dec.), no. 57793/00, 4 May 2004; Hautakangas v. Finland (dec.), no. 61560/00, 4 May 2004; Ilvesviita‑Sallinen v. Finland (dec.), no. 59578/00, 22 June 2004; and Shykyta v. Ukraine (dec.), no. 67092/01, 11 October 2005
[6] Levages Prestations Services, § 48 in fine, and Brualla Gómez de la Torre, § 38
Източник: Правен свят
Наред с това, поради твърде общата формулировка на чл. 280 от ГПК жалбоподателите подигат оплакването, че са били лишени до ефективен достъп до съд, тъй като техните жалби не са били допуснати до касационен контрол
Първият въпрос, който разглежда Съдът, е дали повдигнатите оплаквания попадат в предметния обхват на чл. 6§1.
Позовавайки се на своята утвърдена практика – както по-стара, така и по-нова[4], той подчертава, че процедурите във връзка с разглеждането на основателността на касационните жалби попадат в предметния обхват на Конвенцията. Съдът отбелязва обаче в тази връзка, че що се отнася до самата процедура по допускане на жалбите до обжалване националните юрисдикции разполагат със свобода на усмотрение дали да приемат или не за разглеждане дадена жалба.
По редица жалби, както старата Комисия, така и Съдът, са приемали, че чл. 6§1 не намира приложение за процедурата по допускане на жалба до висшестоящ съд, когато такъв съд има правото да прецени дали са налице предвидените условия, за да приеме или да отхвърли такова искане.[5]
В настоящия случай той изтъква, че не намира за необходимо да прави подробен анализ на цитираната практика с цел да прецени дали чл.6§1 от Конвенцията намира приложение или не към процедурите, по силата на които българският Върховен касационен съд решава да допусне или не една жалба по гражданско дело до касационен контрол. Съдът посочва, че дори и да се приеме, че този текст не намира приложение в неговия аспект за равнопоставеност на страните, жалбите са неоснователни и излага своите мотиви за това.
Спецификата на първия въпрос, повдигнат от жалбоподателите, се свежда до това дали практиката на българските съдилища, поради липсата на изрична норма в законодателството, която да ги задължава да изпращат на жалбоподателите отговорите на противната страна по повод депозираните жалби и съответно – те да имат правото да дадат отговор, нарушава правото на справедлив процес. За да вземе своето решение той е длъжен да следва своята постоянна практика, че начинът, по който се прилага чл. 6 от Конвенцията във връзка с касационното обжалване зависи от особеностите на процедурата пред съдилищата. Наред с това следва да се държи сметка за цялостната съдебна процедура, предвидена във вътрешните производства и за ролята на касационната инстанция.
В конкретния случай Съдът взема предвид факта, че влезлият в сила нов ГПК през 2007 г. отрежда на ВКС нова роля в областта на гражданските дела – да унифицира прилагането на закона, постановявайки принципни решения. Поради това касационните жалби са подложени на една предварителна селекция, за разлика от предходния ГПК от 1952 г.
Процедурите, в които ВКС решава дали да допусне или не една жалба до касация, представляват един особен етап от цялата процедура, в който съдът не разглежда обосноваността или основателността на жалбите, а дали те отговарят на критериите, посочени в чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Тежестта да дефинират точни въпроси и да убедят ВКС, че жалбата трябва да бъде допусната до касация, е на касатора. Всеки един от жалбоподателите по разглежданите три жалби е разполагал с възможността да посочи всички свои аргументи пред ВКС защо жалбата му трябва да бъде разгледана. Съдът достига до извода, че неизпращането на отговорите по депозираните жалби от страна на ответниците по касация и липсата на допълнителна възможност за отговор не ги е поставила в неравнопоставена и неизгодна позиция по отношение на техните опоненти с оглед особеностите на процедурата.
Освен това не следва да се забравя фактът, че, преди да бъде сезиран ВКС, делата са били подложени на един пълен съдебен контрол при наличието на състезателна процедура на две нива.[6]
Поради това първото оплакване за нарушение на чл. 6§1 е обявено за недопустимо поради неговата явна необоснованост.
Съдът разглежда самостоятелно и второто оплакване – относно липсата на достъп до касационно обжалване поради това, че ВКС е отказал да приеме и разгледа жалбите на жалбоподателите. Той припомня, че правото на достъп до съд не е абсолютно и може да бъде предмет на ограничения от страна на държавите, както и че те разполагат с известна свобода на преценка. Все пак тези ограничения не трябва препятстват достъпа, който следва да бъде предоставен на всеки индивид така, че да не бъде засегната сърцевината на това право.
Що се отнася до достъпа до апелативни съдилища, Съдът е приел, че въпреки че член 6§1 от Конвенцията не гарантира право на обжалване, от всяка договаряща държава, която създава система за обжалване, се изисква да гарантира, че лицата, на които се предоставя това право, ще разполагат с всички основни гаранции, регламентирани в този член. Въпреки това, начинът на прилагането им в производството пред тези съдилища ще зависи от особеностите на самото производство. Следва също да се вземе предвид съвкупността от производствата на вътрешния правен ред, както и съответната роля в него на въззивния съд. Ето защо условията за допустимостта на жалби по правни въпроси или на обжалване пред по-висш апелативен съд - като върховен съд - може да са по- строги от тези за обикновените жалби. Съдът припомня също така, че в в областа на материята, отнасяща се до "граждански права и задължения" държавите разполагат с по-голяма свобода, отколкото в наказателната материя.
Позовавайки се на статистиката за работата на ВКС в периода 2010-2012 г., Европейският съд установява, че в резултат на новата роля на касационната инстанция, установена с ГПК от 2007 г., допуснатите до касационен контрол жалби по граждански и търговсик дела са варирали между 21-23% от всички жалби. Той отбелязва, че подобна законодателна регламентация е позната и в редица други европейски държави – Албания, Армения, Финландия, Франция, Унгария, Полша, Швеция, Украйна и Великобритания.
Основавайки се на своя анализ, Европейският съд посочва, че е убеден, че ограниченията за допустимост до касация на жалбите по граждански дела преследват легитимна цел. Според него, начинът, по който това е направено чрез една по-широка формулировка в чл. 280, ал. 1 от ГПК, е в прерогативите на свободата на преценка на държавата. По повод неопределеността на критериите Съдът отбелязва, че в твърде много закони неизбежно се срещат такива формулировки, в по-голяма или по-малка степен, и че тълкуването и прилагането на тези закони е въпрос на практика. Това е особено вярно за разпоредби, уреждащи предварителния подбор на жалби до върховните съдилища. Тези разпоредби трябва по необходимост да бъдат формулирани по начин, който дава на съдилищата достатъчна възможност да определят дали да приемат или не жалбата за разглеждане и по този начин да им позволи да се съсредоточат върху основната си задача - да унифицират прилагането на закона в цялата съдебна система.
Европейският съд отбелязва наред с това, че по повод разпоредбата на чл. 280, ал. 1 е бил сезиран Конституционният съд, който е приел, че нормата, макар и доста неясна, като цяло не е противоконституционна и начинът на приложението й ще бъде въпрос на съдебна практика. Очевидно в отговор на това решение е било прието и Тълкувателно решение на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС, целящо да внесе яснота в тълкуването и прилагането на посочената разпоредба.
В заключение Европейският съд, като взема под внимание особената роля на Върховния касационен съд, отредена му с новия ГПК от 2007 г., достига до извода, че прилаганата процедура на подбор на касационните жалби, сама по себе си не нарушава чл. 6§1 от Европейската конвенция.
[1] No.47450/11
[2] No. 26659/12
[3] No. 53966/12
[4] Delcourt v. Belgium, 17 January 1970, §§ 23-26, Series A no. 11; Pakelli v. Germany, 25 April 1983, §§ 31, 33-34 and 36-40, Series A no. 64; Pham Hoang v. France, 25 September 1992, §§ 39-41, Series A no. 243; Lobo Machado v. Portugal, 20 February 1996, § 30, Reports 1996-I; Vermeulen v. Belgium, 20 February 1996, § 32, Reports 1996-I; Van Orshoven v. Belgium, 25 June 1997, § 40, Reports 1997-III; and Meftah and Others v. France [GC], nos. 32911/96, 35237/97 and 34595/97, § 40 in fine, ECHR 2002-VII
[5] M. v. Sweden, no. 10515/83, Commission decision of 2 October 1984, Decisions and Reports (DR) 40, p. 258, at p. 259; E. v. Sweden, no. 11453/85, Commission decision of 7 July 1986, unreported; Jääskeläinen and Others v. Finland (dec), no. 32051/96, 4 May 2000; Suslo v. Ukraine (dec.), no. 30605/02, 5 November 2002; Kukkonen v. Finland (dec.), no. 57793/00, 4 May 2004; Hautakangas v. Finland (dec.), no. 61560/00, 4 May 2004; Ilvesviita‑Sallinen v. Finland (dec.), no. 59578/00, 22 June 2004; and Shykyta v. Ukraine (dec.), no. 67092/01, 11 October 2005
[6] Levages Prestations Services, § 48 in fine, and Brualla Gómez de la Torre, § 38
Източник: Правен свят
